Освен това е договорено, че кооперацията ще плаща отделно възнаграждение за „процесуално представителство и защита пред съдилищата и особените юрисдикции в страната, след сключване на съответни договори за това“.

През 2016 г. на адвоката били изплатени от кооперацията 3000 лв. разноски и 4400 лв. хонорари по 14 договора за правна защита и съдействие. Той не бил извършвал други услуги по договора за правна помощ, но през 2019 г. поискал от районния съд в Шумен да издаде заповед за изпълнение за 7200 лв. (по 800 лв. за 9 месеца от април до декември 2016 г.). РС я издал, но кооперацията възразила и така започнал исковият процес, който сега стига до ВКС.

Окръжният съд в Шумен уважил иска на адвоката, като приел, че при сключен договор за правно обслужване с уговорка, че услугите ще бъдат извършвани след поискване от възложителя, възнаграждение се дължи и без такива да са били предоставени, щом договорът не е развален или прекратен.

ВКС обаче категорично отхвърля това виждане и разяснява кога се дължи плащане по договор за адвокатски услуги при поискване, като посочва, че досега по него няма практика.

Върховният съд обаче има богата практика по спорове за плащане на възнаграждение по договори за оказване на адвокатска услуга. И Белазелков, Илиев и Димитров напомнят, че според нея договорът за правна услуга от адвокат обикновено съдържа както елементи от договор за изработка (когато задължението на адвоката е да извърши нещо от свое име и на свой риск), така и елементи от договор за мандат (когато задължението на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка).

„Когато е сключен договор за правно обслужване, адвокатът не поема задължението да изпълни конкретни задачи, с него той се задължава да поема изпълнението на определени по вид задачи, които ще му бъдат възлагани през определен период от време. При изпълнението на този договор адвокатът е обвързан от договор за правна услуга едва след като му е възложена конкретна задача и само след такова възлагане отношенията между страните при последващо оттегляне на възлагането се уреждат от правилата на договора за изработка или за мандат. Когато страната иска да се оттегли от договора за правно обслужване (ненаименован, рамков по естеството си договор), като престане занапред да възлага конкретни задачи, отношенията между страните се уреждат, ако не е уговорено друго, от общите правила на закона за изпълнение, неизпълнение, разваляне или по друг начин прекратяване на договора“, обясняват тримата върховни съдии.

И дават следния отговор на въпроса за това дали се дължи възнаграждение на адвоката при договор за правни услуги при поискване, ако не е предоставил такива: Правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя по договор за такава услуга възниква тогава, когато е налице възлагане и положен труд. При сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, адвокатско възнаграждение не се дължи. Според уговореното в договора може да се дължи възнаграждение за ангажимент – т.е. не за извършена услуга, а за това, че адвокатът е поел задължение за готовност да се грижи за работите на възложителя. Тъй като договорът е ненаименован (няма законова уредба), поемането на такива задължения от страните по него не може да се предполага, а следва да е сторено изрично“.

Затова ВКС приема, че искът на адвоката срещу кооперацията е неоснователен. Белазелков, Илиев и Димитров подчертават, че по договора не е уговорено възнаграждение за поемане на ангажимент на ищеца при необходимост да извършва услуги на ответника. И заявяват: „В конкретния случай изпълнителят би имал право на възнаграждение, доколкото е представил услуги и се е отчел пред възложителя. Щом за исковия период услуги по договора не са искани и не са предоставяни, съответно не е дължимо и уговореното възнаграждение“.

Освен това ВКС категорично отхвърля виждането на окръжния съд, че в случая е налице забава на кредитора – възложител, тъй като не е претендирал извършването на услуги по договора. „Забавата на кредитора е виновно поведение, а в случая такова нито се твърди, нито се установява. Ако възложителят по договора за исковия период не е имал нужда от предоставяне на правни услуги, фактът, че не е искал такива от изпълнителя, не съставлява поведение, което може да се третира като забава на кредитора. Без значение е обстоятелството, че за исковия период договорът не е бил развален или прекратен. Щом в него е уговорено, че възнаграждението е дължимо срещу предоставяне на услуги, при липса на предоставени услуги такова не се дължи“, обясняват върховните съдии. И отхвърлят иска на адвоката.

Източник: https://news.lex.bg