Висшият адвокатски съвет поиска Конституционният съд да отхвърли искането за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 36а, ал. 1 от Закона за адвокатурата

Висшият адвокатски съвет внесе становище по конституционно дело № 13/2026 г., образувано по искане на Софийския районен съд за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 36а, ал. 1 от Закона за адвокатурата в частта, която възлага на адвокатския съвет да определя възнаграждението на особения представител.

В становището си Висшият адвокатски съвет поддържа, че искането следва да бъде оставено без разглеждане като недопустимо, а при условията на евентуалност – да бъде отхвърлено като неоснователно.

Според Висшия адвокатски съвет оспорената разпоредба не засяга независимостта на съдебната власт и не прехвърля правораздавателни функции от съда към адвокатурата. Напротив, тя урежда механизъм на професионално взаимодействие между съда и адвокатурата, който гарантира както правото на защита на страните, така и независимостта на адвокатската професия.

Аргумент за недопустимост: нормата не е приложима по конкретното дело

В своето становище Висшият адвокатски съвет изтъква, че по делото, породило конституционния спор, на ищеца е предоставена правна помощ. При тази хипотеза особен представител на ответника следва да бъде определен по реда на Закона за правната помощ, а не по реда на чл. 36а от Закона за адвокатурата. Поради това оспорената разпоредба не представлява „приложим закон“ по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията и не може да бъде предмет на конституционен контрол по направеното искане.

Самият Софийски районен съд поддържа наличие на противоречие между националната уредба и правото на Европейския съюз, а в подобен случай националният съд е длъжен да приложи принципа на примат на европейското право, а не да търси разрешение чрез производство за конституционен контрол, се изтъква в становището, в който смисъл е особеното мнение по допустимостта на искането на конституционния съдия Атанас Семов.

Определянето на възнаграждението не накърнява независимостта на съда

Висшият адвокатски съвет оспорва тезата, че адвокатският съвет навлиза в компетентността на съда. Съдът запазва изцяло своите правомощия да прецени дали са налице предпоставките за назначаване на особен представител, дали производството да продължи, както и кой следва да понесе разноските по делото. Окончателното произнасяне по разноските и техния размер се извършва от съда с акта по чл. 81 ГПК, с който приключва производството.

Адвокатският съвет не решава правния спор, не дава указания на съда и не може да влияе върху вътрешното убеждение на съдията. В рамките на правомощията по чл. 36а, ал. 1 ЗА адвокатският съвет единствено оказва професионално съдействие на съда чрез определяне на адвокат и на възнаграждение, което е съобразено със законово установените обективни критерии по чл. 36, ал. 3 ЗА фактическа и правна сложност на казуса, засегнат интерес, време и условия за извършване на защитата, квалификация и опит на адвоката и при прилагане на правилата, определени в съвместна наредба, която предстои да бъде издадена от министъра на правосъдието и Висшия адвокатски съвет.

Защита на независимостта на адвокатурата и ефективното право на защита

Висшият адвокатски съвет изтъква, че конституционно адвокатурата е призната като свободна, независима и самоуправляваща се професия. Независимостта на адвоката не е предвидена като особена професионална привилегия самоцелно, а за да осигури на гражданите и юридическите лица, които имат нужда от правна защита и съдействие наистина ефективна защита – да гарантира, че този, който ще ги защитава, няма да зависи нито от съда, нито от прокурора, нито от която и да било друга власт в държавата, от която да зависи преценката на кого адвокатът да стане процесуален представител и при какви условия и възнаграждение да го представлява. Независимостта на адвоката включва правото да приеме или да откаже конкретна защита и да прецени условията, при които ще я осъществява.

В обичайните ситуации, когато е налице свободно договаряне и се уговаря възнаграждението между адвокат и клиент, Законът за адвокатурата предвижда това възнаграждение да бъде справедливо, обосновано и да съответства на достойнството на адвокатската професия, тъкмо защото професията на адвоката е с висока обществена значимост и не е обикновено „предоставяне на услуга“, а дейност, без която правото на защита не може да бъде гарантирано.

Правното положение на адвоката като особен представител, макар да изглежда аналогично с правното положение на адвоката като представител, действащ по пълномощно, има и съществени различия. Поради обстоятелството, че между представлявания и особения представител липсва упълномощаване, а представителната власт възниква по силата на закона с назначаването му от съда за особен представител, е необходимо адвокатът изрично да изрази съгласие за поемане на особеното представителство (чл. 44а, ал. 1 ЗА). Това съгласие касае както конкретното лице, което адвокатът ще представлява като особен представител по конкретно дело, така и възнаграждението, при което се е съгласил да осъществява това представителство, защото с изразяване на съгласие се поражда задължение за адвоката да осъществява представителството със същата грижа, както ако е бил упълномощен от клиента (чл. 44а, ал. 2 ЗА).

Особено представителство може да бъде осъществено единствено от адвокат, а след последните законодателни промени определеният адвокат трябва изрично да заяви съгласие да поеме защитата. Именно затова възнаграждението следва да бъде определено преди назначаването му от съда, за да може адвокатът информирано да реши дали приема възложеното представителство.

Този модел гарантира реална, а не формална защита на отсъстващата страна и предотвратява практиките от миналото, при които дела са се забавяли заради последователни откази на адвокати да поемат назначението при предварително определени и несъответстващи на труда възнаграждения.

Определяне на адвокатското възнаграждение на особен представител

Висшият адвокатски съвет обосновава, че адвокатското възнаграждение не може да се разглежда единствено като цена на услуга, тъй като предоставянето на правната помощ не е обикновена „услуга“, а дейност от висок обществен интерес, пряко свързана с конституционно гарантираното право на защита и достъпа до съд. Поради това адвокатската дейност има двойствен характер: от една страна представлява работа с възнаграждение за конкретен професионален труд, а от друга е конституционно призната дейност, без която не могат да бъдат гарантирани правото на защита и достъпът до съд. Именно затова законодателят е предвидил специални правила за определяне на възнаграждението в случаите, когато липсва договор между адвокат и клиент.

В становището на Висшия адвокатски съвет се обръща внимание, че определянето на възнаграждението от адвокатския съвет не е ново правомощие. Оспорената разпоредба всъщност не създава нов модел - Законът за адвокатурата и преди промените от 2026 г. предвиждаше, че когато между адвоката и клиента няма договор за възнаграждение, неговият размер се определя от адвокатския съвет. Следователно при особеното представителство, където по дефиниция липсва договор между адвокат и представляваното лице, компетентността на адвокатския съвет произтича от общото правило на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, чиято конституционосъобразност не е оспорена. Новият чл. 36а само изрично потвърждава това правило.

В становището си Висшият адвокатски съвет изтъква още, че промените в Закона за адвокатурата от 2026 г. са съобразени с правото на Европейския съюз. Със законодателните изменения отпаднаха задължителните минимални адвокатски възнаграждения и дисциплинарната отговорност за договаряне под определени минимални прагове. Именно с тези промени е преодоляно установеното от Съда на Европейския съюз несъответствие между националната уредба и европейските правила за конкуренцията и поради това аргументът, че действащата система възпроизвежда стария модел на задължителни минимални цени, е несъстоятелен.

Още повече, че адвокатските съвети не определят възнагражденията произволно и не създават вътрешни „тарифни“ правила. Законът изисква всяко решение да бъде мотивирано и съобразено с конкретни критерии: фактическата и правна сложност на случая, засегнатият интерес, условията и обемът на извършената работа, както и квалификацията и специализацията на адвоката. При определяне на възнаграждението не се въвеждат абстрактни минимални цени за категории дела, а се извършва индивидуална преценка за всеки конкретен случай. Поради това решенията на адвокатските съвети не могат да бъдат приравнявани на форма на съсловно ценово регулиране.

Не се оказва намеса в бюджета на съдебната власт

В становището си Висшият адвокатски съвет отхвърля твърдението, че адвокатските съвети се разпореждат с бюджета на съдебната власт. ВАдвС подчертава, че адвокатският съвет не разполага с бюджетни средства, не разпорежда плащания и не контролира изпълнението на бюджета на съдебната власт. Той единствено определя възнаграждение по законови критерии. Реалното плащане се извършва единствено въз основа на съдебен акт и в рамките на бюджета, приет от Народното събрание.

Според ВАдвС бюджетната самостоятелност на съдебната власт не означава, че всеки разход в конкретно производство трябва непременно да се определя еднолично от съда, а да има обективни и ясни нормативни критерии за определянето му. Разходите за особени представители са част от средствата, необходими за осигуряване на достъп до правосъдие и ефективна защита на правата на гражданите.

В заключение Висшият адвокатски съвет поддържа, че оспорената разпоредба постига балансирано съчетаване на конституционните принципи за независимост на съдебната власт и независимост на адвокатурата, като създава предвидим и ефективен механизъм за назначаване на особени представители и гарантиране на правото на защита на гражданите, без да поставя под въпрос независимостта на адвоката-особен представител, ако неговото възнаграждение се определя от съда.

Вижте пълния текст на Становището на Висшия адвокатски съвет до Конституционния съд по дело № 13/2026