Противоречията по приложението му възникват, когато дългът се погасява на вноски и съдите застъпват различни виждания дали шестмесечният срок започва да тече от изискуемостта на цялото вземане, или от падежа на всяка вноска (повече за противоречията в практика виж тук).
Задължението е едно
Висшият адвокатски съвет първо обосновава тезата си, че срокът по чл. 147 ЗЗД започва да тече от настъпването на изискуемостта на целия дълг (включително и при предсрочна изискуемост) с правната същност на задължението, като обяснява, че то на практика е с еднократно изпълнение.
„Уговореният между кредитора и длъжника начин на погасяване на едно задължение с еднократно изпълнение (включително разсрочване чрез погасяване на части) не променя правната му същност на задължение с еднократно изпълнение и не го трансформира в задължение за периодично изпълнение. Подобна уговорка засяга единствено начина на погасяване на задължението, но не същностната му характеристика и свързаните с нея правни последици“, изтъква адвокатурата.
И заявява, че следователно шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, започва да тече от датата на падежа на последната вноска за погасяване на главното задължение – т.е. след края на срока на цялото задължение. А при обявяване от кредитора на предсрочна изискуемост – от датата, на която длъжникът е уведомен от кредитора за нея.
„Задължението с еднократно изпълнение е това, което изисква еднократна активност на длъжника и трябва да се изпълни наведнъж – да се заплати цената на насрещно благо (вещ или вземане), да се върне заем и т.н., не е задължение за периодично плащане, дори и когато е уговорено изпълнението да се извършва на части. Съобразно правилото на чл.66 от ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, дори вземането му да е делимо, защото частичното изпълнение е икономически по-неизгодно от изпълнението наведнъж. Нормата е диспозитивна, тъй като е в интерес на кредитора“, се посочва в становището. В него се подчертава, че кредиторът може да се съгласи длъжникът да изпълни задължението си на части, но подобна уговорка не променя правната същност на задължението и нито го превръща в такова за периодично изпълнение, нито следва да води до по-неблагоприятно третиране на кредитора, дал отсрочката.
„Едно задължение/вземане може да има само един падеж. Отделните вноски не са предмет на самостоятелни задължения/вземания с отделен падеж. В подкрепа на този извод е и граматическото тълкуване на разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД, в която се използва терминът „падеж“ в единствено число“, пише в становището.
В него се изтъква, че както кредиторът не е длъжен да приеме частично изпълнение, така не е длъжен и да търси по исков ред поотделно изпълнение на всяка разсрочена вноска от задължението с еднократно изпълнение, за да запази правата си срещу поръчителя.
Последиците от обратната теза
„Обратната теза – че срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД при разсрочено задължение с еднократно изпълнение започва да тече от падежа на всяка вноска, противоречи на правилата за отговорността на поръчителя (чл.141 и чл.140 ЗЗД). Чл. 141 ЗЗД урежда солидарна отговорност на поръчителя, който отговаря не само за изпълнение на главното задължение, но и за всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително главницата, лихвите, обезщетението за вреди над лихвите и разноските по събиране на вземането – чл.140 от ЗЗД“, припомня Висшият адвокатски съвет.
И изтъква, че действително поръчителството може да се поеме при по-леки условия, но за това е необходима изрична уговорка в договора между него и длъжника. А ако се възприеме тезата, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече за всяка вноски, поръчителят на практика ще отговаря при по-леки условия от главния длъжник, без това да е уговорено изрично, а това противоречи на закона.
„Приемането на обратното разбиране – че шестмесечният срок за предявяване на иск против главния длъжник тече от падежа на всяка погасителна вноска и че кредиторът е длъжен, за да запази правата си срещу поръчителя, да води отделен иск срещу длъжника за всяка една вноска, ограничава приложното поле на поръчителството като вид лично обезпечение, тъй като го превръща в бреме за кредитора. При дългосрочни договори – например договори за кредит, погасителният план може да съдържа голям брой погасителни вноски. Кредиторът ще бъде принуден да води искове срещу главния длъжник, чийто брой е равен на броя на погасителните вноски по погасителния план, за да запази правата си срещу поръчителя. Кредиторът, който е предоставил материално благо на длъжника и възможност да издължава престацията си на части, не може да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от кредитора, който не е разсрочил задължението на длъжника“, обяснява адвокатурата.
Нещо повече – това не е благоприятно и за главния длъжник и поръчителя, защото при множество дела за отделните вноски те ще бъдат натоварени с по-големи съдебни разноски.
ВАдС изтъква и друг аргумент: „Икономически е неоправдано кредиторът да води иск срещу длъжника поради неплатена една вноска – кредиторът винаги предпочита да даде възможност на длъжника, който е в забава, да изпълни доброволно, тъй като подобен подход подпомага длъжника и е по-евтин. От него са заинтересувани не само страните по сделката, но цялото общество, тъй като запазва жизнеспособността на икономическите субекти“.
