„Отговорът на поставения за тълкуване въпрос следва да се сведе основно до съотнасянето на диспозитивното начало в гражданския процес със задължението на съда да определи размера на обезщетението“, посочва адвокатурата и подчертава, че преценката за наличието на съпричиняване не е решаваща за изясняването на това съотношение.
ВАдС изтъква, че е безспорно, че съдът сам и по собствена преценка определя размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и в случай на съпричиняване. И цитира в този смисъл проф. Александър Кожухаров („Той (съдът- бел ред.) е властен да присъди такава сума, която по вътрешно убеждение смята за достатъчна“), проф. Иван Апостолов и доц. Траян Конов („Съдът ще определи по справедливост обезщетението за неимуществени вреди, а това означава, че подлежат на обезщетяване всички болки и страдания, които са пряка последица от правонарушението, ако това е в съзвучие с принципа на справедливостта“).
Затова адвокатурата стига до извода, че оценката на увредения по отношение на претърпените неимуществени вреди, която намира материален израз в петитума на исковата молба, не е и не може да бъде ограничителен критерий за свободното определяне на размера на справедливото обезщетение от страна на съда.
В подкрепа на това виждане в становището се посочва, че при постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право (чл. 235, ал. 3 ГПК). И се припомня, че проф. Ангел Калайджиев приема, че „ако паричната оценка на вредата се е изменила след настъпването на вредата, включително след предявяването на иска, съдът трябва да обсъди тази промяна и да основе решението си на нея, независимо от това дали оценката се е повишила или понижила, въз основа на събраните доказателства по делото“.
„Вярно е, че в съответствие с чл. 6, ал. 2 ГПК от ищеца се очаква да оцени причинените му неимуществени вреди като конкретизира искането си, включително от отношение на размера на търсеното от него парично обезщетение. Размерът на паричното обезщетение, предявено с исковата молба, има значение за определянето на родовата подсъдност съобразно правилото на чл. 104, т. 4 ГПК, за размера на дължимата съобразно чл. 71 и сл. ГПК и, разбира се, с оглед на забраната за произнасяне plus petitum. От диспозитивното начало в гражданския процес, обаче, по никакъв начин не следва, че ищецът може да замени съда при определяне на справедливото обезщетение. Това е изключено от ясната разпоредба на чл. 52 ЗЗД“, заявява ВАдС.
И подчертава, че съдът е ограничен единствено само в това, че трябва да съобрази определения от него размер на действителната вреда с искането на ищеца и да присъди толкова, колкото е поискано, ако оценката на действителната вреда надвишава оценката на ищеца.
ВАдС сочи, че чл. 162 ГПК, който дава възможност на съда по своя преценка да определи размера на иска, ако той е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, е аргумент в подкрепа на виждането му. В становището се напомня, че такава разпоредба имаше и в стария ГПК (чл. 130), както и в Закона за гражданското съдопроизводство от 1930 г.
„Присъствието на разпоредбата на чл. 162 ГПК в действащото българско законодателство налага превес на становището, поддържано от част от съставите на ВКС, че съдът не е обвързан от поисканото от ищеца при определянето на размера на действителната вреда. Всъщност, именно въз основа на тази разпоредба съдът изчислява и размера на съпричиняването. Той не е обвързан от становището на ответника по този въпрос. Възприемането на противното становище би имало за практически резултат единствено завишаване на размера на претендираните от увредените лица обезщетения за неимуществени вреди, за да бъде избегната грешката в тяхната оценка при оразмеряването на болките и страданията, пряка последица от правонарушението“, заявява ВАдС.
Източник: https://news.lex.bg/%d0%bf%d1%80%d0%b8-%d1%81%d1%8...
