Преди да се обоснове адвокатурата посочва, че признаването на вземането по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД е материалноправно действие от групата на юридическите постъпки.
„Признаването на вземането е едностранно изявление на длъжника, чрез което той констатира висящото си правоотношение с кредитора. С него се декларира факт – съществуването на правоотношение. Констатацията трябва да бъде еднозначно изразена. Признанието може да се извърши както изрично, с думи, така и мълчаливо, с конклудентни действия. Изричното признаване на вземането е неформално, но може да бъде констатирано в документ“, посочва ВАдС.
И подчертава, че правните последици от признаването на вземането – прекъсването на давността, не зависят от волята на длъжника, а настъпват по силата на закона и се определят по съдържание от закона. „Признаването на вземането прекъсва давността, независимо дали длъжникът желае, допуска или знае, че давността ще бъде прекъсната. Това е така не само когато признанието е мълчаливо, но и в случай че е изрично“, обяснява съветът.
Той сочи, че признаването на вземането от длъжника е еднородна постъпка с изявлението на кредитора за удостоверяване на изпълнението на задължение – разписка, и връщането на документа за дълга.
ВАдС подчертава, че признаването на вземане се различава от признанието на иска, което е пpoцесуално действие – волеизявление, отправено към съда, с което ответникът отказва да се защитава по предявения иск. Освен това то има за предмет субективни права, а не факти.
„Разкъсването на връзката между изявлението и правните му последици и удостоверителният характер на изявлението обезсмисля адресирането му до кредитора. Защото давността се прекъсва, без значение дали кредиторът е съгласен, приема или знае за това. По тази причина е ирелевантно кога, по какъв повод и пред кого е признат дългът – пред кредитора или пред трето лице (свидетел)“, заявява ВАдС.
И обяснява, че изявлението за признаване на дълга може да бъде направено пред държавен или съдебен орган – например пред граждански съд, съдебен изпълнител, следовател или наказателен съд, пред данъчен орган чрез вписването му в справка-декларация по Закона за ДДС.
„Обстоятелството, че длъжникът е осчетоводил задължението си, съставлява признание за дълга, към момента на неговото първо отразяване в счетоводните книги, но не съставлява признание на бездействието на длъжника да осчетоводи извършени в последствие плащания, прихващания, опрощавания или други погашения, поради което дългът продължава да се води счетоводно и продължава да бъде включен в данните за общата задълженост. Издадено извлечение от счетоводните книги обаче, в което дългът фигурира отделно или е включен в задължеността към отделно посочен или отделно посочени кредитори, съставлява признание на дълга, което прекъсва давността“, се заявява в становището.
ВАдС специално подчертава, че съвсем отделен е въпросът за доказателствената сила на самото признание или на документа, който го съдържа. „Документът доказва по несъмнен начин признанието, но признанието не доказва по несъмнен начин възникването и съществуването на дълга. Като доказателствено средство за съществуването на дълга, признанието се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Няма никаква материална доказателствена сила „признаването на вземане“ в случаен документ, напр. частно писмо, в което авторът на изявлението отказва да предостави помощ, защото той самият има дългове. Дори в такова писмо да се признава съществуването на конкретно задължение, то няма материална доказателствена сила и нито съставлява доказателство за наличието на дълг, нито съставлява признание и съответно не прекъсва давността“, пише адвокатурата.
Източник: https://news.lex.bg/
