Повод за него е делото между жена и съпругата и децата на покойния ѝ брат. Първите две инстанции – софийските районен и градски съд, допускат делба на апартамент в столицата между тях, тя обжалва и делото стига до ВКС.
Апартамент и гарсониера в центъра на София
Най-общо историята е следната. Родителите на брата и сестрата купуват апартамент на втория етаж в кооперация в центъра на София през 1966 г. През 1973 г. отстъпват право на строеж на момчето на тавана, който се явява пети етаж и там е направена гарсониера. Бащата починал през 1983 г., а през 2000 г. и братът, който оставил съпруга и две деца. През 2001 г. сестрата е призната за собственик по давност на ¼ от апартамента на втория етаж (частта от апартамента, наследена от брат ѝ при смъртта на баща им), а през 2009 г. майка ѝ ѝ дарява своята ½ от него. През 2002 г. пък наследниците на брата са признати за собственици по давност на гарсониерата на петия етаж. В последствие и я продават на трето лице. И двата нотариални акта за придобиване по давност на имотите от всяка от страните са оспорени от другата по делото.
Свидетели са разказали, че майката, дъщерята и семейството ѝ са живели на втория етаж, а семейството на сина – в гарсониерата на петия етаж. Синът е имал неограничен достъп до жилището на втория етаж, а майка му – до гарсониерата. Когато синът се разболял, майка му се грижела за него и на петия, и на втория етаж. Отношенията между брата и сестрата, както и между нея и племенниците ѝ и снаха ѝ били добри. Не е установено наследниците на брата да са имали претенции да ползват апартамента на втория етаж или да претендират обезщетение за него.
Районният съд приема, че сестрата не е придобила по давност наследената от брат ѝ ¼ от апартамента на втория етаж, защото той не е спирал да използва имота и да има свободен достъп до него. Обосновал е извода си и с това, че майката на двамата е подавала декларациите за местни данъци за тримата им като съсобственици на жилището.
Градският съд също приел е, че сестрата не е демонстрирала намерението си за своене на втория етаж пред брат си и наследниците му и не е упражнявала давностно владение. Той също е коментирал декларациите пред общината и че едва през 2008 г. сестрата е подала декларация в данъчната служба за имота.
За гарсониерата на петия етаж и двете инстанции приемат, че придобита въз основа на правото на строеж и е собственост единствено на брата, а сестрата няма никакви права върху нея. Така и двете инстанции допускат делбата на апартамента на втория етаж и определят, че сестрата има 9/12 от него, а снаха ѝ и двамата ѝ племенника по 1/12.
Може и без кавги и разправии
Така в центъра на делото всъщност се поставя въпросът как е трябвало сестрата да докаже, че свои и частите от апартамента на втория етаж, наследени от брат ѝ и трябвало ли е да извършва някакви действия по отблъскване владението на другите съсобственици, за да го придобие по давност след като повече от 10 години е установила фактическата власт върху него. И ВКС се заема да му отговори.
Той първо се спира на базисните постановки: „За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент – упражняване на фактическата власт върху веща. Тя включва извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика.
Субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС – предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика“.
Ценева, Дечева и Атанасова посочват, че в отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки от тях има право да ползва вещта.
„Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си“, обясняват трите върховни съдийки.
И заявяват, че превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт, макар че може да съществува и такъв.
„Фактическото разделяне на наследствените (съсобствените) имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал.3 или чл. 31, ал.2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си“, пише в решението си съставът и посочва, че в този смисъл са и мотивите към т.1 от постановление №6/1974 на Пленума на Върховния съд.
И заявява, че тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. „При съчетаното им проявление, те установяват признаците на владението, защото са явни – възприемат се от съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС са реализирани“, заявява ВКС.
Ценева, Дечева и Атанасова подчертават, че противопоставянето и оспорването на начина на разпределение след изтичане на придобивната давност е без значение, тъй като позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобиването по давност.
В решението изрично се заявява: „Не е необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците, които често са близки роднини, да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си“.
ВКС разяснява, че същественото е действията на своене, които покриват съдържанието на правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него.
Върховните съдии специално посочват, че заключването на имота и преустановяването на достъпа на другия съсобственик в него може да бъдат действия на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците фактически да са разпределили съсобствените имоти и всеки да е започнал да владее за себе си имота, който фактически му е разпределен без кавги и разправии между тях.
„Сам по себе си фактът на добри или лоши отношения между съсобствениците е без значение за факта на владение и не е основание по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността. Без значение са и фактите, съставляващи основания за спиране и прекъсване на давността, посочени в тези текстове, които са се проявили след изтичане на срока на придобивната давност, когато правото на собственост вече е придобито“, пишат в решението си съдиите Ценева, Дечева и Атанасова.
Неоснователният иск за делба
Стъпвайки на тези си съждения, върховните съдии отменят решението за допускане на делба на апартамента на втория етаж. И заявяват, че след смъртта на бащата и изграждането на гарсониерата на петия етаж със съгласието на родителите, двата обекта на собственост са разпределени фактически между двете им деца. Дъщерята получава жилището на втория етаж, а синът – това на петия. „Всеки от двамата възприема този факт и не се противопоставя. Отношенията между тях са като на близки роднини, като майката на двамата остава да живее на втория етаж и е посещавана от сина, а когато той се разболява, майката и сестрата се грижат за него“, констатира ВКС.
Той посочва, че и братът, и сестрата са признати за собственици по давност, а между тях няма взаимни претенции, произтичащи от права на съсобственици. Освен това майката дарява половината си от апартамента на сестрата. „Тези факти сочат на изявено намерение за своене от всеки от наследниците още преди смъртта на брата, което е продължило повече от десет години преди предявяване на иска за делба. Поради това, към момента на предявяване на иска не е съществувала съсобственост и искът за делба е неоснователен“, заключава ВКС.
Върховните съдии подчертават, че градският съд неправилно е преценил обстоятелството, че братът е имал достъп до жилището на втория етаж, като не са отчетени близките лични отношения между него, сестра му и майка им. „Този факт сам по себе си, при установените близки отношения между брата и сестрата, не изключва упражняване на фактическа власт с намерение за своене от сестрата за себе си върху целия апартамент“, пише в решението. И се изтъква, че от декларациите за местни данъци не може да се прави извод за изявено намерение за своене или липса на такова, тъй като те се подават в изпълнение на административно-данъчно задължение пред орган, който налага специфични изисквания относно начина на подпълване на образеца за декларация, а откриването на данъчна партида за недвижимия имот е административна дейност.
Източник: https://news.lex.bg/%D0%B2%D0%BA%D1%81-%D1%80%D0%B...
