Още през юли 2020 г. състав на ВКС с председател Борислав Белазелков и членове Борис Илиев и Димитър Димитров установи противоречива практика на върховните съдии и предложи образуването на тълкувателно дело.
Най-общо вижданията са разделени на две. Според едни съдии при определянето на обезщетението на пострадал, който не признава съпричиняване на вредата, но има такова, претендираната от него сума е таван за справедливото обезщетение. И това означава, че след това трябва да бъде намалена заради съпричиняването. Другата теза е, че съдът определя справедливото обезщетение без да е обвързан с размера на иска, а след това прави редукция заради съпричиняването на вредите от пострадалия и следи тази вече намалена сума да не надвишава посоченото в петитума на исковата молба.
В решение от 2019 г. на състав на Търговската колегия на ВКС, председателстван от шефката ѝ Дария Проданова и с членове Радостина Караколева и Емил Марков прие, че „при прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания“. Тримата посочиха, че претендираният размер има правното значение на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда. „Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, но не повече от претендирания“, казват те (повече за решението виж тук).
През 2017 г. обаче състав на Гражданската колегия с председател Емануела Балевска и с членове Снежанка Николова и Гергана Никова приема, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е „ограничен от обективираната с исковата молба преценка на самото увредено лице относно справедливия размер на следващото му се обезщетение, чиито рамки не могат да бъдат надхвърляни“ (пълния му текст виж тук). През 2020 г. същото разбиране в свое решение са споделили и върховните съдии Бойка Стоилова, Мими Фурнаджиева и Велислав Павков (пълния текст на решението им виж тук). Те са посочили, че това виждане е в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес.
Има и решение от 2010 г. на върховните съдии Таня Митова, Ани Саралиева и Емил Томов, в което е развит друг подход. Според него обезщетението, определено по справедливост, се намалява, когато съдът е възприел за съответен на вредата размер, по-малък от предявения с иска. „Спрямо същата величина намаляването се извършва и ако ищецът изрично е обусловил размера на иска си от признание за своя принос, но тогава се съобразява също така предявеният спрямо доказания размер на съпричиняване, а намаляването може и да не доведе до частично отхвърляне на иска“, посочват те.
Но заявяват, че когато ищецът е претендирал с иска си пълно обезщетение, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, „съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло, или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение, че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото“. „В този случай, а също и когато съдът счита поискания размер за съответен по критерия за справедливост, на намаляване ще подлежи предявеният размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Във всички случаи решаващият съд следва да посочи в своите мотиви спрямо коя величина прилага намаляването“, се посочва в решението (пълния му текст виж тук).
Източник: http://www.vks.bg/novini/td1-osgtk.html
https://news.lex.bg/%d1%82%d1%8a%d0%bb%d0%ba%d1%83...
