Кога може да не следваш тълкувателно решение
ВКС първо припомня, че тълкувателно решение се приема, когато има противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. А целта му е да се преодолеят непълнотата, неяснотата или противоречията в правната уредба чрез установяване на точния смисъл на закона.
„Тълкуването не е дейност по създаване на ново правило и тълкувателното решение не е източник на правото, поради което самото то не подлежи на тълкуване“, заявяват върховните съдии.
И подчертават, че с тълкувателните решения се изяснява действителният смисъл на правна разпоредба, а даденото от върховните съдилища разрешение е задължително за съдебната, изпълнителната и местната власт и въобще за всички, които издават административни актове. „В хипотези, когато следва да приложи разтълкувана по реда на чл. 124 ЗСВ или чл. 292 ГПК правна норма, въззивният съд е длъжен да я приложи със съдържанието, произтичащо от указанията, дадени в тълкувателното решение“, подчертава ВКС.
Той разяснява и друг въпрос, възможно ли е съдът да не следва постановките, дадени в тълкувателно решение и кога е допустимо това.
„Съдът е длъжен също да съобрази евентуално настъпила промяна в тълкуваната или свързани с нея други правни норми, както и евентуално настъпила промяна в обществено-икономическите условия, които биха направили даденото в задължителната практика тълкуване неприложимо, във връзка с което следва да мотивира в акта си причините, поради които се налага извършването на ново тълкуване, както и какъв в такива хипотези е действителният смисъл на закона“, заявява ВКС.
Спор за затворен комплекс в „Овча купел“
Делото, по което ВКС отговори дали може да се тълкуват тълкувателните решения, е свързано с приложението на чл. 67 Закона за собствеността, който урежда 5-годишната давност на правото на строеж върху чужда земя. Предявен е иск, с които се иска съдът да установи, че две дружества не са собственици на голям затворен комплекс в столичния кв. „Овча купел“, защото не са осъществили правото на строеж, учредено в тяхна полза, в 5-годишния срок и то не се е трансформирало в право на собственост. Съответно и обезпечението в полза на банката, която им е отпуснала кредит срещу правото на строеж, също не съществува.
Проблемите възникват, защото комплексът се състои от две големи сгради и двуетажна част между тях, а по делото се спори само за едната от тях. За другата и за ниското тяло вече има произнасяне, че е правото на строеж е погасено по давност.
Именно на такива по-усложнени хипотези, когато правото на строеж е уредено с един договор за сграда, която се състои от множество обекти и за това какво в такъв случай значи да е упражнено правото на строеж, както изисква чл. 67 ЗС, за да не се погаси то по давност след 5 години, е посветено тълкувателно решение №1/2011 г. на Гражданската колегия на ВКС. В него се приема, че правото на строеж се упражнява не когато са построени отделните обекти, а при завършване на цялата сграда в груб строеж.
Софийският апелативен съд обаче най-общо решава да не изследва дали е налице груб строеж на обекта като цяло – с двете му сгради и връзката между тях, а само за тази (сграда „А“), за която е сезиран.
„По този начин е допуснато смесване между обхвата на сезиране по смисъла на чл. 258, ал. 2 ГПК и материално-правните предпоставки за приложението на чл. 67 ЗС. Като резултат е придадено решаващо значение на обстоятелството дали „сграда А” е била изградена в груб строеж в петгодишния срок по чл. 67 ЗС, а то е ирелевантно за преценката дали е упражнено правото на строеж за обекта, за който то е учредено“, заявява ВКС в решението си.
САС приема, че според тълкувателното решение в петгодишния срок сградата трябва да е завършена до покрив, и ако не е, то правото на строеж ще се погаси изцяло по давност, а не само за незавършените обекти, „което следва да се тълкува, че се има предвид вертикалното завършване на сградата, каквото в случая за сграда „А“ е налице”. Привежда и допълнителни аргументи в полза на извода, че правото на строеж на сграда „А“ не е погасено по давност и следователно банката я е придобила.
Тълкувателното решение за правото на строеж
В решението си по казуса ВКС специално разяснява постановките в тълкувателно решение №1/2011 г. „Фактическото извършване на строителството е последователно развиващ се във времето процес, при който възникват отделните обекти (гаражи, магазини, апартаменти, офиси и др.), но същностната характеристика на правото на строеж като единно право изисква цялата сграда да е завършена в груб строеж, включително с общите части, за може да се приеме, че правото на строеж е упражнено. Само тогава би било възможно придобиване на собствеността едновременно върху главната вещ (отделен обект в сградата) и нейната неотменима принадлежност (дял от общите части)“, подчертават върховните съдии. И посочват, че изключение от това правило е допустимо, когато разрешението за строеж е издадено за отделни етапи на строежите (чл. 152, ал 2 ЗУТ), които могат да се изпълняват и ползват самостоятелно, а за жилищните сгради и за отделни етажи от сградата – при условие, че се завърши архитектурно-пространственото и фасадното оформяне на всеки етап от строителството.
„Изходна позиция на тълкуването е, че основополагащо за преценката при какви условия се погасява правото на строеж е обстоятелството по какъв начин е възникнало то, как е учредено. Това е от съществено значение, за да бъде определен типът на ограниченото вещно право с произтичащите от това характеристики, наличието на които запълват съдържанието на понятието „упражняване на правото на строеж”, изтъкват върховните съдии. И посочват, че преценката в тази насока не може да бъде поставена в зависимост от обхвата на сезирането на съда – било с исковата молба, било с въззивната жалба, тъй като това са процесуални действия, които не рефлектират върху източника на защитимото материално право.
В случая на затворения комплекс, собствеността върху част от който е предмет на делото, е учредено едно право на строеж за целия обект.
ВКС посочва, че то щеше да бъде признато за упражнено, ако имаше груб строеж и на двете сгради, и на ниското тяло между тях, но от 7 юли 2007 г., когато е започнал да тече срокът за строителство, до 7 юли 2012 г. такъв не е бил налице.
Така върховните съдии приемат, че тъй като правото на строеж не е реализирано, то не се е трансформирало в право на собственост. Освен това с погасяването по давност на правото на строеж, такова се явява и обезпечението в полза на банката. „Ситуацията е аналогична на тази при погиване на ипотекирания имот, което също представлява основание за погасяване на ипотеката“, пишат те.
Цялото решение вижте тук: http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/vCourtActsByCase/B83BD97306E8507AC225847000331770
