"Когато се запознах с програмата на конференцията и приех поканата да взема участие в дискусията в рамките на панела „Върховенството на правото като основен принцип на демократичната държава”, първоначално се затрудних коя от трите предложени теми да избера за моето изложение: разделението на властите като гаранция за върховенството на правото, съвременни проблеми при прилагане на принципа „власт власт възпира” или конституционната роля на адвокатурата. В крайна сметка реших да опитам да изградя изложението си, като потърся пресечната точка между тези три теми, всяка от които е значима сама по себе си, чрез обосноваване на възможността свободната и независима адвокатура да играе ролята на гарант (не единственият, разбира се) на конституционния принцип за разделение на властите и по-конкретно на независимостта на съдебната власт.
На пръв поглед такава конструкция изглежда странно – адвокатурата е извън системата на държавните органи (именно защото е свободна, независима и самоуправляваща се съгласно чл.134, ал.1 от Конституцията). Същевременно дейността на адвоката за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица го поставя в непосредствено съприкосновение с държавата и най-вече с органите на съдебната власт, пред която адвокатите осъществяват процесуално представителство за защита на тези права и законни интереси. А именно съдебната власт по силата на чл.117, ал.1 от Конституцията е призвана да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и на самата държава като участник в оборота. Не е случайно, че систематично конституционната уредба на адвокатурата е в Глава VІ от Конституцията (”Съдебна власт”), като при това прави впечатление дори, че при очертаване на компетентността на съдебната власт и на адвокатурата Конституцията използва сходна терминология – адвокатурата „подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси”, а съдебната власт „защитава” същите. Както е имал възможност да подчертае и Конституционния съд (КС) в практиката си, именно „съдебната защита е най-висшата правна гаранция, както за защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица, така и като гаранция за законосъобразност на издаваните от изпълнителната власт административни актове” (Решение № 5 от 2003 г.). В този смисъл спокойно може да се каже, че във функционално отношение адвокатурата стои най-близо до съдебната власт, като тази близост разкрива и чисто психологически аспекти на базата на взаимното съзнание за принадлежност към една и съща професионална общност – тази на юриста, посветил се на правото и законността. Оттук не е трудно да се изведе изводът (многократно подкрепян от живота), че проблемите на съдебната власт и в частност на съда, който в най-голяма степен я олицетворява, са проблеми, към които естествено проявява съпричастност адвокатската гилдия, доколкото без независим и компетентен съд самата адвокатура не би могла да бъде пълноценен гарант на правата и свободите на гражданите. А систематичното място на конституционната уредба на адвокатурата идва да подчертае и друго – че конституционният законодател възприема общността на независимите адвокати като институция и именно като такава тя се явява важен гарант на установения от основния закон правов ред, основан на върховенството на правото (впрочем, този подход е намерил отражение и в използваната от чл.134 от Конституцията терминология – текстът говори за „адвокатура”, а не за „адвокати”).
В контекста на конституционния принцип за разделение на властите следва да се подчертае, че съдебната власт заема особено място в системата на държавните органи, и неслучайно конституционният законодател е намерил за необходимо изрично да прокламира нейната независимост (чл.117, ал.2 от Конституцията). По този начин, от една страна, се гарантира, че при осъществяване на своята дейност съдебната власт ще се ръководи единствено от съображения, произтичащи от правото, а не от политически аргументи, които в голяма степен доминират при функционирането на другите две власти. От друга страна, това подчертаване е необходимо, за да бъдат защитени самите магистрати от всякакви въздействия, които биха представлявали компромис със законността – затова и второто изречение на чл.117, ал.2, след прокламиране независимостта на съдебната власт, посочва, че при осъществяване на своите функции съдиите, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. Според Решение № 3 от 2015 г., сред конституционните характеристики, установени в чл.117 от Конституцията, решаващо е значението на независимостта на съдебната власт. Единствено за съдебната власт независимостта изрично е прогласена на конституционно ниво, като присъщо за тази власт качество. И това е така, защото независимостта на съдебната власт има ключово значение за осъществяване на правораздавателната дейност, т.е. само независимата от другите две власти съдебна власт е в състояние ефективно да закриля съществуващия правен ред, да упражнява контрол в процеса на правоприлагане и да защитава правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица. Същевременно, както е посочено в Решение № 2 от 2019 г., независимостта на съдебната власт е основен фактор за нейния престиж.
Разбира се, важно е да се държи сметка, че съдебната власт се осъществява в параметри – както нормативни, така и материални, зададени от другите власти, което в съчетание с липсата на нормотворческа компетентност и с обстоятелството, че по правило нейните актове не рефлектират върху неограничен кръг от лица, а само върху страните по конкретните дела (като при това въздействието е по-скоро възпиращо и санкционно) в известен смисъл я прави най-слабата от трите клона на властта. Това впрочем беше заявено в прав текст наскоро при посещението ѝ в България и от първия председател на Върховния съд на Полша съдия Малгожата Герсдорф – „Съдебната власт е най-слабата и единственото оръжие, с което разполага, е словото”. Именно защото е най-слабата и следователно – по презумпция изложена на конституционно нетърпимо въздействие от страна на останалите власти, независимостта на съдебната власт следва непрекъснато да бъде отстоявана – ежедневно в процеса на работата, като гражданска позиция и не на последно място – по пътя на сезирането на Конституционния съд за тълкуване на основния закон или за установяване противоконституционност на закони, които му противоречат (според чл.150, ал.1 от Конституцията, върховните съдилища и главният прокурор са сред субектите, разполагащи с обща компетентност да сезират КС).
По проблемите, свързани с независимостта на съдебната власт, българският КС е натрупал богата практика. Заслужава си например да се открои Решение № 7 от 2006 г., с което по искане на Пленума на Върховния касационен съд беше обявен за противоконституционен Закон за изменение и допълнение на самата Конституция относно възможност за отстраняване на главния прокурор и председателите на върховните съдилища от президента по предложение на 2/3 от народните представители. В това решение е посочено, че основните характеристики на съдебната власт, прогласени в основния закон, представляват: 1) независимостта при взимане на решения от отделния магистрат, и 2) организационна независимост на съдебната власт като такава (като система от органи), в това число и по кадрови въпроси (като най-важна част от тях е назначаването и освобождаването на магистратите от Висшия съдебен съвет). Същото е подчертано и в Решение № 12 от 2018 г., според което независимостта на съдебната власт се разполага на две нива: първо, независимост от другите власти (т.е. принципът за разделение на властите, но и взаимодействието помежду им) и второ, независимост на отделния съдия, прокурор, следовател при изпълнение на функциите му. Тези две нива се намират в определена функционална връзка и обусловеност -независимостта на съдиите, прокурорите и следователите е необходимата конституционна предпоставка, за да бъде съдебната власт ефективна и безпристрастна, защото само тогава тя ще изпълни същностното си предназначение, а именно да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.
Къде обаче тук е ролята на адвокатурата? Вече стана дума, че независимата и свободна адвокатура има интерес от независим и свободен съд – в противен случай правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица не биха могли ефективно да бъдат гарантирани. А същевременно една от важните гаранции за независимостта на съдебната власт е личният статус на съдиите, прокурорите и следователите. Тяхната предметна независимост, т.е. свобода от даване на указания при законосъобразно осъществяване на техните функции, не би могла да съществува, ако не е гарантирана от личната независимост на магистрата. Тя се проявява в редица утвърдени правни институти, предназначени да я обезпечат – несменяемост, имунитет, несъвместимост с извършването на определени дейности и пр. Гаранция за независимост на магистрата е също така забраната да бъде освободен от длъжност преди навършване на 65-годишна възраст освен на основания, предвидени в Конституцията (например влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление). Такава гаранция са и т.нар. „гратификационни обезщетения” (обезщетения за благодарност) при напускане на съдебната система, предвидени в чл.225 от Закона за съдебната власт; уредената в чл.216 ЗСВ отговорност на държавата за магистратите и техните близки при увреждане, настъпило при или по повод изпълнение на служебните функции; възможността магистратите да обжалват решенията на Висшия съдебен съвет, които ги засягат, и т.н. Казано най-общо, магистратите разполагат с набор от права (както такива, които са общи за всички граждани като социални права и право на защита, така и специфични за професията), които са гаранция за тяхната независимост, прокламирана в чл.117, ал.2 от Конституцията, и следователно накърняването на тези права би могло да се разглежда като посегателство срещу независимостта на съдебната власт изобщо, респ. срещу заложения в чл.8 от основния закон баланс между трите власти.
В тази връзка е важно да се има предвид, че от 2015 г. адвокатурата в лицето на Висшия адвокатски съвет разполага с конституционното правомощие да сезира Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите (чл.150, ал.4 от Конституцията). Възможно ли е да се поддържа, че на това основание Висшият адвокатски съвет може да атакува закон, с който по конституционно нетърпим начин се накърняват права на магистратите, представляващи гаранция за тяхната институционална независимост? Заслужава си в тази връзка да си припомним едно основополагащо произнасяне на КС – Решение № 3 от 1994 г., с което е дадено задължително тълкуване на чл.56 от Конституцията („Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси”). Според КС, правото на защита по чл. 56 от Конституцията е основно, всеобщо и в същото време лично право, което има и процесуален характер, защото е средство за защита на друго право (накърнено или застрашено). Правото на защита е преди всичко основно право на гражданите, за да охрани техните права и законни интереси. Систематическото му място в Конституцията – в главата за основните права, сочи особеното значение, което му придава законодателят. Правото има всеобщ, универсален характер. С него разполага всеки гражданин за защита на нарушени права или законни интереси. Това право не може да бъде отречено и на съдебните магистрати. Оттук е изведен изводът, че последните могат да обжалват като административни актове решенията на Висшия съдебен съвет, които ги засягат (доколкото тази възможност не е била предвидена изрично в действалия към онзи момент Закон за висшия съдебен съвет). В началото на настоящата година КС постанови Решение № 2 от 2019 г., в което бяха разгледани проблемите, свързани с временното отстраняване от длъжност на магистратите, привлечени като обвиняеми. Според приетото в това решение, институтът на временното отстраняване от длъжност ограничава едновременно правото на труд и правото на свободен избор на професия, с които социални права магистратите разполагат както всички останали граждани. В конкретния случай се прие, че доколкото социалните права не са абсолютни, те могат да бъдат ограничавани, за да се защити друга конституционна ценност, какъвто е „специфичният авторитет” или „престижът” на съдебната власт. В особеното мнение към решението на несъгласните с него съдии тази теза беше критикувана. Тъй като временното отстраняване от длъжност съществено ограничава правата на гражданите, този институт не може да се тълкува и прилага разширително въз основа на абстрактни съображения за съхраняване на специфичния „престиж” на съдебната власт, тъй като по този начин се надхвърля установената в чл.31, ал.4 от Конституцията рамка на допустимо ограничение на правата на обвиняемия – само доколкото това е необходимо за осъществяване на правосъдието.
От изложеното става ясно, че някои проблеми относно личния статус на магистратите са разглеждани в практиката на КС до момента, макар и съдът да не е имал повод да изследва в необходимата дълбочина неговото значение като гаранция за независимостта на съдебната власт.
В обобщение, предлагам на дискусия въпроса: като се извлекат аргументи включително от цитираната практика на КС, разполага ли адвокатурата в лицето на Висшия адвокатски съвет с възможността да иска обявяване за противоконституционен на закон, с който се накърняват права на магистратите, представляващи гаранция за тяхната независимост, респ. за независимостта на съдебната власт изобщо? Може ли да се поддържа, че упражняването на такова правомощие по чл.150, ал.4 от Конституцията би било в съзвучие с интереса на адвокатурата в Република България да функционира независима от политическо вмешателство съдебна власт?
В крайна сметка защитата на правата и законните интереси на гражданите предполага и дори изисква свободната и независима адвокатура да се бори за свободен и независим съд, дори когато последният не проявява необходимата активност в защита на независимостта си, вкл. по пътя на сезирането на КС. Отстояването на независимостта на съдебната власт не е неин вътрешен проблем, а фундаментален конституционен принцип, върху който е изградена правовата държава. Нейното гарантиране е обща отговорност – на институции, граждани, неправителствен сектор. Ако Конституцията овластява Висшия адвокатски съвет да сезира КС във всички случаи, при които закон накърнява признати от основния закон права на гражданите изобщо, може ли да се поддържа дори и само на това формално основание, че адвокатурата може да атакува закон, с който се посяга на правата на магистратите като такива? Защото все пак последните не могат да бъдат третирани по-неблагоприятно в сравнение с останалите граждани, още повече като се има предвид, че тези права представляват важна гаранция за тяхната независимост, и следователно изискват и съответната по-интензивна защита, за да се гарантират не само самите права, а и такива основополагащи конституционни ценности, каквито са правовата държава и разделението на властите.
Разбира се, поставеният въпрос изобщо не би бил подлаган на дискусия, ако институцията на адвокатурата разполагаше с обща компетентност да сезира КС не само за защита на права и свободи на гражданите. Струва ми се, че такава конституционна промяна би била удачна не само с оглед необходимостта от разширяване на достъпа до конституционно правосъдие, а и доколкото би кореспондирала на идеята свободната и независима адвокатура да бъде гарант за правовия ред в държавата."
Източник: https://news.lex.bg/%d0%b0%d0%b4%d0%b2%d0%be%d0%ba%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%b3%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%bd%d1%82-%d0%b7%d0%b0-%d0%bd%d0%b5%d0%b7%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d1%81%d0%b8/
