В понеделник от Комисията за защита от дискриминацията съобщиха, че са взели решение да се самосезират по доклад на Орлин Колев, член на Комисията, по повод на негов доклад за приетата с Постановление на МС Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалност "Право" и професионална квалификация "Юрист". Антидискриминационната комисия ще трябва да установи дискриминационно ли е обучението по специалност "Право" да е само в редовна форма на обучение.
"Правен свят" потърси за коментар Орлин Колев, който е доктор по Конституционно право.
Господин Колев, на база Ваш доклад, в който се сочи, че установената редовна форма на обучение по право, като единствена възможна алтернатива, на практика е дискриминационно, Комисията за защита от дискриминация се самосезира и започна проверка по казуса. Защо, според Вас, новата разпоредба нарушава законодателството?
Новата разпоредба нарушава едно установено положение, бих казал положение, което се е превърнало в традиция - специалността "Право" да се изучава в две форми на обучение – редовна и задочна. Завършилите студенти и от двете форми на обучение, по мои наблюдения, намират еднакво добра реализация в практиката без работодателите да правят разлика във формата на обучение.
Тя позволява на лица, които работят или желаят да завършат успоредно второ висше образование, да го направят, като съвместяват двете дейности и наред с това им позволява да набавят средства за успешното завършване на обучението си. Защото лицата сами избират коя от двете форми е по-подходяща с оглед на ситуацията, в която се намират – имуществено положение, семейно положение и т.н. Затова и Кодексът на труда е предвидил специфични отпуски за лицата, които учат и работят. Този модел е показал, че действа успешно и позволява придобиването на нови образователни степени и квалификации в съответствие с европейските стандарти и пряко със стратегията за обучение през целия живот. Установявайки една възможна форма на обучение, на практика, се стига до противопоставяне на две или повече основни права, като правото на образование и правото на труд, както и отглеждането на децата, което освен право, според Конституцията на РБ, представлява и задължение за цялото общество. Противопоставянето на две или повече основни права предполага невъзможност или силно ограничаване на някое от тях, в случая - правото на образование, при което българската държава рискува да наруши и Европейската конвенция за основните права на човека и гражданина, по която е страна и която е ратифицирана от РБ и като последица от което е възможно образуването на много дела срещу България.
Също така следва да се посочи, че обучението по право цели основно да повиши правната култура на обучаемите, в следствие на което обучилите се юристи упражняват професионално наученото. Няма задължение, нито по закон, нито по силата на договорната обвързаност, обучаващите се по специалност "Право" да упражняват юридическа професия. Много от завършилите студенти по право по една или друга причина не упражняват юридическа, а друга професия, като в същото време придобитите правни познания им помагат в работата. Като преподавател по право съм срещал много студенти в задочно обучение, които упражнявайки различни професии – счетоводители, компютърни специалисти, банкери, застрахователи и хора, занимаващи се с частен бизнес, учат право с единствената цел да повишат правните си знания, за да си помогнат в работата, която вършат, а не с цел да упражняват юридическата професия. Тук следва да се подчертае, че изборът на преобладаваща част от задочните студенти да изучават определена специалност, в частност "Право", е дълбоко осъзнат и продиктуван от нуждите на социално-икономическата среда, в която се намират. Не виждам нищо лошо в това широк кръг от граждани да имат възможността да повишат правната си култура, а това ще се постигне с въвеждането и на друга форма на обучение, да речем задочна.
Не бива да забравяме също, че премахването на задочната форма на обучение не трябва да преследва като скрита цел намаляването на броя на обучаемите по специалността "Право" – за постигането на тази цел има други механизми. Ако приложим принципа на търсенето и предлагането в сферата на образованието по право, ще установим, че задочната форма никак не е изчерпала своя ресурс.
Всъщност, решението на Министерския съвет да приеме въпросната наредба е дошло след проучване на междуведомствена работна група, която е констатирала морално остарял модел при приема на студенти. Като преподавател по конституционно право в СУ, беше ли поискано мнението на академичните среди по въпроса?
На сайта на Портала за обществени консултации на МС може да откриете доклада на бившия министър на правосъдието, където се посочва, че при подготовката на проекта за наредба (който все още се намира на въпросния сайт) са взети становища от широк спектър респонденти, включително и от академичните среди. По отношение на новата наредба, която беше приета с Постановление № 82 от 26 април 2017 г. на Министерския съвет, обн., ДВ, бр. 35 от 02.05.2017 г., такова обсъждане не беше проведено, макар Законът за нормативните актове да го изисква.
Наистина, по линия на проектното финансиране, в рамките на СУ (за други университети не зная) се реализира проект, където се търсеше мнението на преподаватели, студенти и практикуващи, предимно чрез анкетно проучване за набелязване на мерки, с цел подобряване на обучението по право. Спомням си, че единствените изводи от проекта бяха, че следва да се засили обучението по някои дисциплини, не и премахване на форма на обучение.
Твърди се обаче още, че възможността за задочно обучение по право води до неоправдано завишен прием на студенти и липса на адекватно подготовка по право на Европейския съюз. Има ли разлика, според Вас, в нивото на студентите, които се обучават редовно и задочно в специалност "Право"?
В продължение на отговора ми на първия Ви въпрос, смятам че не формата на обучение е определяща за нивото на завършващите студенти-юристи. Мога да кажа, че и в двете форми на обучение има различни студенти, в зависимост от тяхната лична мотивация. Подобряване на нивото на знанията е необходимо във всички форми на обучение, не да се противопоставят. Синхронизиране на учебните програми и планове за посрещане нуждите на бизнеса и тенденциите в нестопанския сектор е, струва ми се, пътят, който обучението по специалност "Право" следва да поддържа. Част от синхронизацията е адекватното засилване и въплъщаване на Правото на Европейския Съюз в учебните програми и интегрирането му във всяка отделна национална дисциплина, където намира приложение.
Ако приемем, че все пак има разминаване в подготовката на студентите, преминали през задочна и, респективно, през редовната форма на обучение по право, как би могло, според Вас, да се преодолее това различие, макар и незначително?
Отговорът е в усъвършенстването на учебните програми и отчитането на спецификата на задочната форма на обучение. Необходимо е изобщо в обучението по право да се засили практическият подход – решаването на казуси, откриване и разширяване на дейността на правни клиники, по-тясно сътрудничество с практикуващи юристи от всички сфери на правния живот. Това би дало един свеж поглед на студентите за правоприлагането и би ги насочило отрано към областта, в която желаят да намерят реализация.
В тази връзка, как гледате на идеята за промяна, която предвижда един държавен изпит за всички университети и съответно отнемането на възможността студентите да учат право във филиали на висши учебни заведения?
Идеята за един държавен изпит е примамлива, но на практика е трудно да бъде реализирана и може би поради тази причина не беше възпроизведена в новата наредба.
Право следва да се учи само в юридическите факултети на висшите училища.
Ако КЗД установи нарушение на законодателството и на равното третиране на студентите, какво следва?
Искам да направя уточнението, че не може да се даде предварителен отговор за евентуално нарушение на законодателството, това е предмет на цялостно обективно и всестранно проучване в рамките на производството пред КЗД.
Да се върнем, обаче, на Конституцията на Република България и в частност чл. 6, ал. 2, който провъзгласява равенството на гражданите пред закона и забранява допускането на ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. В продължение на конституционната норма е установената в чл. 2 от ЗЗДискр. цел за осигуряване на всяко лице равенство в третирането и във възможностите и като последица от нарушаване на тази цел се явява търсенето на ефективна защита срещу дискриминация.
Забраната за дискриминация, обаче, действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи по аргумент - чл. 6 от ЗЗДискр.
В подкрепа на това право на гражданите кореспондира вмененото от законодателя задължение за държавните и местни органи, че при изработване на проекти на нормативни актове, както и при тяхното прилагане, следва да се съобразяват с целта за недопускане на пряка или непряка дискриминация на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.
Дали има или няма нарушение на ЗЗДискр. може да бъде установено в рамките на производство пред КЗД, в което следва да се изясни каква е преследваната цел от предприетата от МС мярка, дали тя е пропорционална и обективно оправдана.
В следствие на проведеното производство, Комисията може чрез диспозитива на решението си да установява нарушения на ЗЗДискр. или други закони, уреждащи равенство в третирането, извършителя на нарушението и засегнатото лице.
С оглед естеството на спора, поставен за разглеждане, КЗД може да даде задължителни предписания и/или препоръки.
Решението поражда своето действие и става задължително за изпълнение след като влезе в законна сила, т.е ако не бъде обжалвано или бъде потвърдено в рамките на съдебния контрол, на който подлежат решенията на Комисията.
Що се отнася до задължителните предписания, постановени от Комисията, тя дава и подходящ срок за тяхното изпълнение. При влизането в сила на дадено решение, постановените принудителни административни мерки стават задължителни за всички адресати, включително и за държавните органи.
Източник: http://legalworld.bg
