Модератор на дискусията ще е зам.-председателят на ВАдС и специалист по вещно право Валя Гигова, към която се обърнахме, за да обясни защо адвокатурата реши да постави във фокуса на правната общност Закона за собствеността.
Адвокат Гигова, защо Висшият адвокатски съвет реши да организира конференция за Закона за собствеността (ЗС)? Каква е целта ѝ?
Темата не е избрана случайно, защото на 17 декември 2021 г. се навършиха 70 години от приемането на Закона за собствеността, който заедно със Закона за задълженията и договорите и с Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е едно от най-значимите творения на плеяда от значими юристи като проф. Петко Венедиков и проф. Живко Сталев. Тези закони са правени в една много сложна обществено-икономическа обстановка – във време, когато е направена трансформация от преобладаващата частна собственост към общонародната собственост и хората са загубили собствеността си – и личната и тази, която чрез която са осъществявали търговска дейност.
ЗС възпроизвежда, но в твърде кратък вид, това което е заложено в Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, но не съдържа една твърде съществена негова част – детайлната уредба на ограничените вещни и на сервитутните права. За сервитутите някога е мислен отделен закон, който никога не се е осъществил.
Идеята на това честване е да продължим традицията, която започнахме с честването на годишнината от ГПК, защото и законите като хората имат своите рождени дни и годишнини, а годишнините винаги са естествен повод за анализ на това, което вече е минало и за идеи за това, което предстои. Целта е да покажем дали приетият закон, заедно с неговите изменения през годините, е служил вярно на хората и на правосъдието, което претворява законите в практиката и дали през погледа ни 70 години по-късно един основополагащ закон като ЗС, се нуждае от промяна – било чрез приемане на изцяло нов закон, било чрез усъвършенстване и доразвитие на заложените в действащия закон принципи и правила.
Къде например виждате възможност за доразвитие на правилата?
Това, което липсва в ЗС, е детайлната уредба на сервитутните права, които с времето излязоха извън обичайното русло на „служещ и обслужващ имот“ и в съвременния свят имат много по-широка обществена значимост, която се нуждае от правна уредба.
Липсва детайлна уредба за т. нар. линейни сервитути – за съоръжения, които минават и през частна и през държавна – частна и публична, собственост. Има необходимост и от уредба на т. нар. площадкови сервитути, които предпоставят съприкосновение между частната и публичната собственост, там където то неизбежно съществува. Споменаването им мимоходом в разпръснати разпоредби на специални закони отдавна не върши работа.
По дефиниция всички газопроводи, топлопроводи, водопроводи преминават през различна по характер собственост, включително през публична по своя характер. Публична е например собствеността върху реките. Те обаче се използват и за напояване, и за производство на енергия. Реката е недвижим имот, който е покрит с вода и за да се осъществят водохващането и водоползването за напояване и производство на енергия, неминуемо трябва едно съоръжение, което се изгражда от частно лице, да се постави и да се държи в имот публична държавна собственост. За да изградиш и държиш сграда или съоръжение като собственик в чужд имот, ти трябва учредено вещно право, което да изключва приращението. Това не е уредено като възможност по отношение на имотите, публична собственост на държавата и общините.
Същото е положението и с редица приватизирани дружества. Приватизацията като правно явление е налице, но уредбата на съпътстващите отношения, касаещи съприкосновението на частната държавна и публичната държавна собственост, които са били безпроблемни, когато едно предприятие е било държавно, сега се оказва сериозен проблем. По този начин хем държавата не получава дължимото ѝ за фактическото съществуване на частни имоти в обекти публична собственост, хем частните инвеститори не могат да имат сигурност, че това, което са изградили, влагайки средства в него, е неприкосновено и защитено като частна собственост.
Как стоят нещата по отношение на собствеността на гражданите?
Всъщност липсата на детайлна и най-вече модерна уредба на сервитутите е много сериозен проблем и в отношенията между гражданите. Масово се учредяват „сервитути“ за преминаване от една сграда в друга или от една част на една сграда в друга. Споровете относно паркоместата, които се намират в обема на сградата и тези, които се намират върху терена, също създават огромни проблеми. Защото човекът си е платил паркомястото, но то не е съвсем негово, защото се намира или в обща част, в който случай трябва да има договор за разпределение на ползването, или за да е негово поне ползването, трябва да има ограничено вещно право на ползване. То обаче е ненаследимо и се погасява със смъртта на лицето. Така се оказва, че хем имаш нещо, хем го нямаш съвсем и ако умреш (нещо, което винаги е сигурно), проблемът се пренася върху наследниците ти. Очевидно въпросът за „наследимо“ право на ползване стои пред законодателя.
Отделен е въпросът за икономическите измерения на тези отношения, защото се оказва, че си платил, но не получаваш еквивалента на платеното.
Това са практическите проблеми, но прави впечатление, че в програмата на конференцията е предвидено правото на собственост да бъде обсъдено и през по-общата му и фундаментална закрила, която предоставят Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека.
Програмата е направена така, че да тръгнем от общото към частното, като се разгледа собствеността в аспекта на конституционноправната закрила, защото защитата, която може да получи гражданинът чрез решение на Конституционния съд (КС) при установена противоконституционност или при искане за тълкуване на конституционноправни разпоредби, дълго време е била пренебрегвана. Конституцията обаче е действащ и пряко приложим правен акт, който в последно време и съдилищата, и органите, които могат да сезират КС, използват ефективно. Такъв е случаят например с последното решение на КС по въпроси, касаещи собствеността. КС обяви за противоконституционни разпоредбите на ЗС, които за необосновано дълго период от време ограничаваха възможността за придобиване на частни държавни и общински имоти по давност. По този начин защитата на частната собственост на гражданите и на юридическите лица беше поставена в неравноправно положение с правото на собственост на държавата и общините. А по отношение на имотите си държавата и общините трябва да полагат същите усилия, които полага и се очаква да полага всяко лице. Отделен е въпросът, че това ограничително правило създаваше сериозни проблеми при загубването и при придобиването на право на собственост, особено при съвместно владение на частни и частни държавни и общински имоти.
Видях, че се засяга и въпросът за системите за вписване на вещни права. Защо решихте да поставите на конференцията въпроса дали има достатъчно сигурност за правото на собственост при преминаване от едната система в другата?
В сравнителноправен аспект системите за регистрацията на актовете за собственост са две – по имот или по лица. Въпреки 20-годишното съществуване на Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР), у нас поимотно вписване не е създадено, а персоналната система, въпреки критиките и възраженията, вече повече от 110 години служи вярно на гражданския оборот.
Премиването от една система към друга, дори да се приеме, че новата по дефиниция е по-добра (което не е точно така), предполага тази промяна да бъде направена при спазване на няколко основни принципа. Те са поетапност на изграждането, приемственост, сигурна проверка на правата (и на собственост, и на ограничените вещни права и на тежестите), защото ако изградим неверен Имотен регистър, е по-добре да не го правим.
Изграждането на Имотен регистър предполага анализ на собствеността, ограничените вещни права и на всички форми на ограничения на правото на собственост по отношение на всеки имот, защото хората се интересуват не само кой е собственикът на даден имот, а най-вече дали този имот е обременен от тежест – дали има вписвани възбрани, искови молби, ипотеки, защото ако има такива, не биха го купили. Тази преценка, обаче е изцяло правна и се прави от независим орган (съдия по вписванията) в рамките на охранително производство, уредно в ГПК и ЗКИР.
Източник:
ВИСШ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ и https://news.lex.bg/%d0%b0%d0%b4%d0%b2%d0%be%d0%ba...
