Оказва се, че апелативните и окръжните съдилища се разминават във виждането си дали вземането на общината за такса смет се ползва от привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Разпоредбата нарежда във втори ред на привилегированите вземания тези на държавата за „данъци върху определен имот или за моторно превозно средство – от стойността на този имот или на моторното превозно средство, както и вземания, произтичащи от концесионни възнаграждения, лихви и неустойки по концесионни договори“.
Част от съдиите приемат, че въпреки че срещу таксата за битови отпадъци за общината възниква задължението да предостави услуга, вземането за нея „с оглед публичния му характер по повод имота“ следва да бъде поставено като привилегировано от втори, а не от шести ред.
ВАдС цитира решение на Окръжния съд във Враца, в което се критикува прочита на чл. 136 ЗЗД, според който с привилегия от втори ред се удовлетворяват само вземанията на държавата за данъци, което не обслужвало целта на закона. Той заявява, че разпоредбата следва да се тълкува разширително, като се позовава и на това, че през 2006 г. с влизането в сила на ДОПК изрично е регламентиран публичният характер на общинското вземане за таксите, установени със закон и заявява, че разпоредбата на чл. 136 от ЗЗД е по-ранна и не е изрично хармонизирана с регламентацията на събирането на публичните вземания.
Според други съдии обаче няма как да се признае привилегия от втори ред вземането за такса смет, като изтъкват, че разширително тълкуване е недопустимо. Те изтъкват, че такса смет е различна по правната си същност от данъците. Софийският апелативен съд например подчертава, че не всички публични вземания се ползват от привилегията по чл. 136, ал. 2, т. 2 ЗЗД, а само изрично изброените в разпоредбата. И обяснява, че таксата за битови отпадъци „се дължи за услуга, несвързана с имота, а с дейността на лицата, които го стопанисват, като само начинът ѝ на изчисляване все още се свързва с даден имот – чрез данъчната му оценка.”
Спорен в практиката се оказва и въпросът за това дали се ползват с привилегия от първи ред дължимите, но неплатени авансово от взискателя, такси по изпълнителното производство.
Според едното становище те не представляват разноски, направени от взискател и не се удовлетворяват предпочтително. Застъпващите го съдии приемат, че „тези суми съставляват частно вземане на ЧСИ като възнаграждение за положения от него труд и според правилото на чл. 79, ал. 2 ГПК са дължими от длъжника, но това частно вземане не е сред вземанията по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД”. И сочат, че те подлежат на събиране след удовлетворяване на всички привилегировани вземания.
Според другото становище начислените и неплатени авансови такси се ползват от привилегията по първи ред, защото са разноски по изпълнението и когато не са внесени от взискателя, се събират от длъжника.
Другите два спорни в практиката въпроси, по които адвокатурата предлага ВКС да излезе с тълкувателно решение, са свързани с правомощията на съда при обжалване на разпределението, извършено от съдебния изпълнител. Първият е дали, когато проверява законосъобразността на разпределението съдът е ограничен от оплакванията в жалбата. Според преобладаващата част от съдебната практика съдът служебно проверява законосъобразността на разпределението, тъй като правилата за привилегиите по чл. 136 ЗЗД са императивни. Съдиите се позовават на препращането в чл. 463, ал. 1 ГПК към разпоредбата на чл. 278 ГПК, която в ал. 2 предвижда, че „при отмяна на обжалвания акт съдът сам решава въпроса по делото”, т. е. действа като пълен въззив. Те се аргументират и с „естеството и предназначението на разпределението, предвиждащо поредност на удовлетворяване на определени вземания от определена събрана сума, поради което логически невъзможно е да се провери правилността само на част от отредените суми, без да се провери правилността на цялостното разпределение на събраната сума съобразно чл. 136 ЗЗД”.
Има обаче и съдии, които застъпват тезата, че при оспорено разпределение те трябва да се произнесат само по оплакванията в жалбата, т.е. че съдът действа като контролно-отменителна инстанция.
Те също се позовават на препратката към чл. 278 ГПК, но към ал. 4 от разпоредбата, която е всъщност към правилата на въззивното производство. А според тях съдът е ограничен от посоченото в жалбата (чл. 269 ГПК) и положението на жалбоподателя не може да бъде влошавано, ако липсва жалба от другата страна (чл. 271, ал. 1 ГПК).
Пряко свързан с този въпрос е и този дали, когато отмени разпределението, съдът може сам да извърши ново, или трябва да го върне на съдебния изпълнител (съответно на окръжния съд).
Застъпниците на тезата, че съдът сам извършва ново разпределение, се позовават на препратката в чл. 463, ал. 1 ГПК към разпоредбата на чл. 278 ГПК и това, че „при отмяна на обжалвания акт съдът сам решава въпроса по делото”.
А тези, подкрепящи становището, че съдът няма правомощията на пълен въззив, са и на мнение, че няма как той да извърши ново разпределение, а трябва само да даде задължителни указания на съдебния изпълнител.
Източник: https://news.lex.bg/%d0%b0%d0%b4%d0%b2%d0%be%d0%ba...
