Когато парите не стигат за изплащане на целия дълг, първо се погасява главницата, а после законната лихва за забава. Това становище застъпва Висшият адвокатски съвет (ВАдС) по тълкувателно дело №3/2017 г. на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС).

Пълният текст на становището на Висшия адвокатски съвет

По тълкувателното дело се поставя въпросът: Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 1 ЗЗД или при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД?

Становището на ВАдС по него скъсва с традиционното разбиране, че законната лихва за забава е като всяка друга и се погасява в поредността, регламентирана в чл. 76, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), т.е. първо разноските, после лихвите и накрая главницата.

То е изготвено от адвокат Валя Гигова, която заявява, че това незастъпвано досега масово в практиката тълкуване, освен че отговаря на точния смисъл на закона, би стимулирало доброволното изпълнение на длъжниците, изпаднали в забава. „Традиционното преобладаващо разбиране по този въпрос до момента – че лихвата, както договорна, така и законна лихва за забава, се погасяват винаги преди задължението за връщане на главница, действа твърде „дестимулиращо” на изпадналите в забава длъжници“, се изтъква в становището.

И се обяснява, че обичайно длъжникът, изпаднал в забава, няма възможност да плати всичко – главницата и дължимите върху нея лихви, както и разноските. Така при положение, че няма краен срок за начисляване на законната лихва за забава, ако се приеме поредността на чл. 76, ал. 2 ЗЗД за приложима и за нея, в масовия случай той трудно може (а често въобще не може) да стигне до погасяване на главницата.

„Така лесно институтът на законната лихва – от институт, насочен към обезщетяване на вредите на кредитора от забавено неизпълнение, без да е необходимо те да се доказват, се превръща в бреме, поставящо в невъзможност длъжника да изпълни паричното си задължение (да върне главницата), когато след срока плаща частично“, посочва адвокат Гигова.

Тя изтъква, че разумът на законодателя е да се погасява най-напред „най-обременителното” задължение – т.е. това, което в дългосрочен план най-тежко засяга длъжника и възможността да погаси всички свои задължения към същия кредитор. „Няма съмнение, че главницата, върху която се дължи законна лихва за забава, е „най-обременителното задължение” по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД и като такава тя винаги следва да бъде погасявана преди дължимата за нея законна лихва“, пише Валя Гигова.

Тезата ѝ, подкрепена от целия Висш адвокатски съвет, е защитена със серия от аргументи. Първо становището се спира на принципното различие между възнаградителната и обезщетителната лихва. „Задължението за плащане на възнаградителната лихва възниква заедно и наред с главния дълг, от същия юридически факт (обикновено договор), докато дължимото обезщетение за забава в размер на законната лихва е последица от забавено изпълнение на парично задължение (независимо от какъв юридически факт е възникнал главният дълг) и се дължи само ако бъде поискана по съдебен ред“, обяснява адвокат Гигова.

Тя сочи, че традиционно, както в правната литература, така и преобладаващо в съдебна практика, при анализа на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД не се прави разлика дали лихвата е възнаградителна, или обезщетителна. „Според това разбиране тъй като законодателят не е направил разлика между различните видове лихва, когато плащането на парично задължение не е достатъчно да удовлетвори кредитора изцяло, то с плащането се удовлетворяват първо разноските, след това лихвите (от всякакъв вид) и накрая главницата съгласно правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД„, пише Валя Гигова, но заявява, че това тълкуване не отчита пет съществени обстоятелства:

Първо, чл. 76 ЗЗД систематично е част от уредбата на Глава III, „Действие на задълженията”, раздел I „Изпълнение”.

Второ, чл. 86 ЗЗД, уреждащ последиците от забавено изпълнение на парично задължение, е част от Раздел II „Неизпълнение”. „Казано иначе законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има характер на обезщетение, дължимо без да се доказват вредите (подобно на неустойката), а не на възнаграждение, разбирано като насрещна престация по предоставена в заем парична сума“, обясняват от ВАдС.

Трето, изразът „лихвите” в чл. 76, ал. 2 ЗЗД следва да се отнася за „лихвите”, дължими като възнаграждение при главен паричен дълг – при „лихвоносно парично задължение”, защото само при „лихвоносно” задължение за длъжника с едновременното пораждане на главното задължение (при договора за заем/кредит – да върне получената в заем сума) възниква и задължение да плати лихва за ползването на паричната сума за уговорения срок.

Четвърто, за разлика от обезщетителната лихва (по чл. 86, ал. 1 ЗЗД), която възниква от юридическия факт на неизпълнението на паричното задължение, възнаградителната възниква едновременно с главния паричен дълг и от същия юридически факт, от който възниква и той.

Пето, аргумент, че под „лихва” в чл. 76, ал. 2 ЗЗД се има предвид само възнаградителната лихва, но не и обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД е и разпоредбата на чл. 111 ЗЗД. Тя прави разлика между обезщетенията за неизпълнен договор (каквото е дължимото обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва), и лихвите, като периодични плащания.

При предсрочна изискуемост на кредита вземането на банката е само за непогасената главница

Предмет на тълкувателно дело №3/2017 г. на ОСГТК е друг важен въпрос, по който има противоречива практика на съдилищата. Той е: „Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит – само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва уговореното в договора възнаграждение /възнаградителни лихви/ и/или законните лихви?“.

Становището на Висшия адвокатски съвет е, че при предсрочна изискуемост вземането на кредитора е за непогасения остатък от заетата сума, т.е. само за невърнатата главница по кредита. Като в него се уточнява, че е възможно наред с главницата, кредитополучателят да дължи и неплатените до обявяване на предсрочната изискуемост договорни и мораторни (ако такива са уговорени с договора) лихви, както и други суми (такси и комисионни по кредита), ако такива са били уговорени, дължими за периода до обявяването на предсрочната изискуемост на кредита.

„Всички неплатени вземания (части от главницата, дължими и неплатени договорни лихви за периода до обявяване на предсрочната изискуемост, такси, комисионни и пр.- бел. ред.) на банката, които са послужили като основание за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, са изискуеми поради неплащането на уговорените в договора падежи. Бъдещите договорни лихви, такси и комисионни, които кредитополучателят би платил, ако кредитът не беше обявен за предсрочно изискуем, не са част от „предоставената в заем сума” по смисъла на чл. 430, ал.1 ТЗ, поради което и няма как да станат предсрочно изискуеми нито в хипотезата на чл. 432 ТЗ, нито в хипотезата на чл. 71 ЗЗД“, обяснява адвокат Валя Гигова.

Източник: https://news.lex.bg/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE...